ПАРКИНСОН
Болестта на Паркинсон носи името на нейният откривател - британският лекар, д-р Джеймс Паркинсон, който за първи път през 1817 год. описва и на практика открива това заболяване. Така от началото на 19 век до днешни дни продължава борбата на медицината с това бавноразвиващо се невродегенеративно заболяване. В началото медицината е била напълно безпомощна и след около 10-14 годишен период на боледуване всеки от пациентите постепенно остава прикован на легло без никаква алтернатива.
Но това е вече в миналото. Тази мрачна перспектива пред Паркинсоновата болест, обаче, продължава неоснователно да тревожи пациентите и техните близки.
Съвременната медицина вече разполага с набор лечебни методи /медикаментозни и хирургични/, с които при правилен и компетентен подбор и прилагане от специалисти невролози и неврохирурзи, може да осигури на пациентите с болест на Паркинсон едно самостоятелно и независимо съществуване години наред.
За съжаление, това лечение е все още само симптоматично, но все по-успешно и по-продължително време оставя болните двигателно независими със задоволително качество на живот.
Пaркинсоновата болест е бавно прогресиращо невродегенеративно заболяване. Свързано е с постепенно загиване на нервни клетки в мозъка, произвеждащи и складиращи допамин. Допаминовите неврони са разположени главно в едно чифтно ядро на мозъчният ствол, дълбоко и близо до централната част на главният мозък, известно под името „черната субстанция” / субстанция нигра/. Допаминът придава черният цвят на това ядро и представлява много важен химичен посредник в централната ни нервна система.
Той е като гориво за мотор на екстрапирамидната система в главния мозък, която контролира старта, плавността и правилното извършване на всички двигателни, някои автономни и психични процеси в мозъка. С постепенната загуба на допаминови неврони ядрото става все по-бледо. Нарушава се баланса между допамина и другите молекули- посредници в Централната нервна система /ацетилхолин, глутамат и т.н./ и това води до развитието на основните симптоми на Паркинсоновата болест.
Причините са все още забулени в хипотези и догадки и са само частично изяснени. Знае се, че генетично заложена предразположеност в тези нервни клетки ги прави по-уязвими на въздействието на токсични фактори от околната среда. Това са фактори и химикали от битовата ни среда, с които сме в непрекъснат контакт и не можем да избегнем.
Процесът на загиване на нервните клетки при Паркинсониците е бавен и тече потайно, протича незабележимо няколко години преди пациентът да разбере и усети първите симптоми на настъпващата болест. Всеки индивид е подложен на такъв бавен процес на намаляване на тези нигростриарни неврони при нормалното ни стареене, но при Паркинсоновата болест това настъпва по-бързо и по-рано.
Болестта засяга около 0,15% от световното население, което за България автоматично означава около 12000– 15 000 души Паркинсоници.
Засяга предимно населението след 55 годишна възраст, малко повече мъжете /1,5% към 1 % за жените/ и предимно бялата раса на земята.